любимите неща,
останаха ли там?
забравих ли да взема нещо-
уж събрах си всичко,
а сърцето си оставих.
любимите неща,
събирах,
без да знам
че всичко уж нужно,
накрая е ненужно!

тъмен силует
премина ненадейно в тишината
а страхът е там,
в ъгъла стои и чака.
и съмнението е пред прага
на живота клет,
колко много му приляга
да е тъжен тоз поет.

Жена

прощава
забравя и
напред продължава
дали е силна или слаба
значение няма
и е на път отново
себе си да изненадва.
наричана е с много имена
но най-прекрасното й име е Жена.

И Е СЕБЕ СИ
И СЪМ АЗ
И Е ВДЪХНОВЯВАЩО
ДА Е ТАКА ПРОСТИЧКО,
СЮРРЕАЛИСТИЧНО.
ЗАЩО ЛИ?
ЗАЩОТО СЛУЧВА СЕ ВЕДНЪЖ.
ДА СМЕ ТАКА И ТУК, И СЕБЕ СИ,
И РЕЧТА ДА НЕ ДОСТИГА.

чакам те тук
да бъдем пак там
и няма ли друг,
по-къс път за насам.
днес вече мина
вчера замина
а утре…
дали пак ще ни има?

Сила

Скривам лицето си в твоите длани,
усещам се по – силна сега,
говоря ти с думи неясни,
объркани женски слова.
Пази ме до себе си,
тихо заставам,
пази ме тъй слаба съм аз.
Прекрасен си,
истински,
нереален дори
и лъч светлина от тебе струи.

Обич

Красива си!
Обичам те!
Не казвай нищо!
Замълчи!
От думи е така излишно,
аз просто ти говоря със очи!

Невидими очи

И те са там и чакат
някой да ги види,
но хора няма,
има същества,
които, загледани във себе си
забравили са за човешката тъга.
И чакат,
притаили дъх с усмивка,
прикриваща страха,
че някой някъде ги чака
и, че щастието не е мечта.
Но няма никой,
и надежда няма,
в угасналите от печал очи,
очи,
в които как до скоро само
светлината хвърляше искри.
Не плачат тез очи прекрасни,
видяли болката,
познали радостта,
защото тез сълзи издайни,
са сълзите на една умираща душа.
И борят се с живота гордо,
с малки стъпки всеки ден,
защото как да е възможно
да се чувстваш победен?

Секунди от време

И беше ли вчера, когато
ти се огледа в едно лице познато
и намерил упора в свойта неволя,
поиска до теб да съм аз?
Много ли, малко ли мина,
не зная
и тайна е пазена,
че това не е краят,
че нищо без теб бе светът досега.
И времето тягостно спря,
и чух те да идваш,
да казваш „ела“.
Но ти бе далече,
а аз не те наричах вече
с думите, както преди.
Отчаяно, дълго,
безмълвно стоеше,
пазейки мен…любовта
и дните броеше
до онзи миг,
в който
думите стават дела.
И точно когато,
едно чувство познато,
в телата ни лудо заби,
страхът от провала
сърцата ни тихо сломи.
А ти си тъй близо
до мене,
а делечен те чувствам сега,
ще имаме ли поне мъничко време
от тази любов да сътворим красота?
Това е животът-
да го прегърнем предлагам ти аз,
не искам да губя и секунда от време,
защото всяка секунда е само за нас.

Движение

Заминавам, заминах,
а все още съм тук.
Преставам, престанах,
а пътят е друг.
Събуждам се,
тръгвам
и бавно вървя
и знам след секунда
няма да вървя аз сама.
Тичам, спирам,
търся, намирам
и едва сега наистина разбирам,
че оставям след себе си малка следа.
Не искам да питам
защо е така,
отговорът ненужен е точно сега.
Отпускам сърцето си,
отпускам душата си,
оставям се в твойте ръце
и не питай дали
съм искала някога
да бъда аз в твойто сърце.

Previous Older Entries

Top Posts & Pages

heartbeats

За вдъхновението, мечтите и обичането без въпросителни!

Sur Les Toits Parisiens

За вдъхновението, мечтите и обичането без въпросителни!

My Point Of View

and your point of acceptance

%d bloggers like this: