Любов ли е?

Сложни времена настанаха. Ако преразкажем любовните истории на нашите баби и дядовци, те биха звучали утопично в наши дни. И какво? – Влюбили се и се оженили? Че какво му е интересното на това? Къде е драмата, ужасът от факта, че любимият може да те напусне, стремежът за доказване?

Не любовта се е променила, а хората. И преди, и сега тя предизвиква едни и същи усещания. Често пъти минали и сегашни истории я описват по идентичен начин. Но хората я приемат различно. Правят я сложна, питаща, изискваща, недостатъчна.

Разпознаваме ли я под купищата въпросителни за правилност на мястото и времето? Оценяваме ли я, когато ни достигне?

В едно време с размити ценности, любовта „страда“ от един недостатък – станала е анализирана. Вместо да окрилява, тя създава куп от въпроси и бива подлагана на дисекция. Води до тромавост в отношенията и губи от блясъка си. Правим я практична и обяснима. Поставяме и куп условия, на които НИКОГА не може да отговори и накрая я обявяваме за невъзможна. Пускаме я като тежест, която ни дърпа надолу, без да разбираме, че ние й слагаме тежестта. Обременяваме я с изисквания, на които не може да отговори. Станали сме мързеливи. Искаме просто да е тук, без да положим и минимално усилие, за да пребъде.

Нещата просто трябва да се случват! Не. Нищо не се случва просто така. Всяко нещо се случва, защото е желано- съзнателно или подсъзнателно. За всяка важно нещо в живота, човек трябва да направи крачка напред.

Любовта е непрактична, необяснима, глуповата, разсеяна. Тя се усмихва, прегръща, говори, чува. Понякога се цупи, кърши пръсти. А понякога плаче. Понякога се предава, но не се предава преди ние самите да се предадем.

Любовта е несъвършена. Също като нас. Затова, ако можем да простим нещо на себе си, можем да простим и на нея.

Когато съществото ни е насочено към самоанализ и анализ на чувствата, любовта ще напуска живота ни незабелязано, така както е дошла. Защото въпреки че идва и си отива, без да усетим, тя има нужда да бъде виждана и оценявана.

Любовта е подарък. Най- хубавият. Нищо в човешкото битие не е по-значимо от това. Вътрешните ни борби нямат нищо общо с любовта. Тя е там, не като пречка на духовното и кариерно израстване. Не съществува, за да разбърка представите ни за света, а за да видим света с любов. Защото зад клишето, че „живеят само влюбените, а останалите съществуват“ има доза истина. Истина за това да бъдеш част от нечий житейски път, истина за блясъка в очите. Истината, че любовта е множество малки, едва забележими понякога, събития в нашия делник.

Да не подминаваме любовта, да не й затръшваме вратата, когато едва доловимо дърпа струните на душата ни.

Любов ли е?

 

публикувана в бр.3 на VIA MAGAZINE

 

 

 

Advertisements

Последният от „силните мъже“

 

Сила. Каква клиширана дума.  Заемаща основно място в живота ни и определяща личността ни. Силни и слаби не е квалификация, това е клеймо.

 

Той е успял, очарователен, внушаващ респект. Същият този мъж, чиито външност и поведение по никакъв начин не показват вътрешните му усещания, ми разказва какво е да си в клишето, да отговаряш на изискванията, да имаш и да нямаш. Неговата история всъщност е история на много от успелите мъже в наше време- размити ценности, нездрави отношения, липса на дълбочина в общуването.

 

„Казвам, че съм сигурен – в мен, в живота, в бъдещето, в това, че утре ще е по-добре. Казвам,но не го мисля. Имам много, но не го искам, защото тялото се е наживяло, ама на душата и липсва – сигурност. Че я има, че я чака още смисъл. Водя разни битки-мъжки, дет са вика. Битка, заради самата битка – не, защото ми пука за какво -важното е да спечеля. А аз това го мога. Умея да се отказвам от едно, за да постигна друго.  И така натрупах-много победи, множество аплаузи,  достатъчно уважение и нито грам истинност, нито грам сигурност. Че съм аз, че това е моят път, че той ме води към моето, лично щастие. Водя битки, за да побеждавам.  И представяте ли си да седна да обяснявам на някого, че реално съм абсолютно и тотално несигурен, че не знам къде отивам  и най-важното, че забравих да правя граница между стойностно и непотребно.  Да улавям мига, да мечтая, да искам някого повече от това да водя моята си борба. Борбата ми е щит-без нея лъсва всичко това, което моята реалност не може да понесе. Живея  в стереотипа, че всяко показване на не сила, ме прави не мъж.  Мен несигурност не ме лови. Дядо ми беше такъв, баща ми беше такъв,  ето ме и мен. Корави, арогантни, борбени и непоколебими мъже, които накрая завършват живота си, удавени в собствената си невъзможност да живеят, да обичат, да дават.  Забравили за радостта да си жив. Вперили животински поглед в поредното предизвикателство, което ще покаже на света кой колко е.  Защото важен е светът- той да види. Да има кой да ръкопляска след финалните надписи. Всичко друго си е чиста загуба на време.

 

Аз съм капацитет,  с възможност да оцелявам при всякакви обстоятелства. Мога всичко. А най-добре мога да не казвам истината.  Да се скатавам от онези въпросителни, надвиснали над мен като черни облаци.

 

Влизам и излизам от разни срещи, животи, партита, конфликти, провокации, любови,  връзки. А тя стои и ме гледа като котка, мамка й.  Тя е … Нали разбирате, всеки такъв като мен има по една любов, дето го човърка. Не от несподеленост, а защото отказва да го приеме. Странното е, че и  аз не се приемам. Вероятно затова разбирам, че на нея нищо не я трябва.  И това, че  избира мен,ме прави по-добър човек.  Че не ми подхвърля одобрителни реплики, когато очевидно съм сгрешил и  не я интересува нещо друго освен да е честна с мен. Да, та тя стои до несигурната ми, разделена на сто душа и диша в съгласие с мен. Не покорно, подкрепящо. Разбивам й илюзиите, а това същество с девет живота, се преражда всеки път, за да е тук. Блъскам живота, блъскам се в стени, отблъсквам и нея.  И да не й говоря, тя знае що за стока съм.  Ако не беше толкова умна, щеше да ми е по-лесно.  Когато е най-тиха,  най- ме плаши. Щото, ако викне- знам какво й е. Но като замълчи… несигурността ми е пред нея.  Тя е част от житейския ми пейзаж.  Пърченцето пъзел, което уж добре пасва, но, за да съм сигурен, ще пренаредя всичко още веднъж.  Гледа като дете и искам да й кажа, че тия погледи не ги издържам. Правят ме слаб. Но вероятно имам нужда да съм несигурен пред нея, за да съм сигурен в нея самата.

 

Истината е, че патриархатът не позволя на мъжа да е нещо друго освен сила, канара, борба. И докато множеството от мъжки пол се старае да изпълни своята „мисия“, множеството от женски пол, стои очакващо за поредната мачовска, спартанска постъпка.  Силата, обаче не е в постъпките, изпълнени с публичност, тя е в усещането към хората, в приемането на живота по определен начин. В убежденията с висока морална ценност и тяхното непогазване.

 

Истината е нещо субективно, но незнайно защо общата истина, макар е грешна, често пъти става и лична истина. Изморително е. Тази „дреха“ не ми пасва. Тежи ми. Не ми у нежна вече. А ми беше като „втора кожа“. Каква ирония.

 

Ще съм последният от поредицата „силни мъже“. Ще съм краят на порочния кръг, отхвърлящ човешкото, желаното, ценното. Ще се намеря, когато пътят ми стане еднопосочен, когато спра да живея като катаклизъм.  Когато, за да ти кажа, че си хубав човек, си представя душата ти без външната обвивка. Когато мигът ми е единственото, което после ще ме кара да се чувствам жив, ценен, обичан, щастлив.

Не съм успял в нищо, ако не мога да живея с чувството на радост, че съм тук. Когато полуудавен в собствената си несигурност, изкрещя в лицето на живота “ Жив съм! Има ме!“

 

публикувана в бр. 2 на VIA MAGAZINE

 

Top Posts & Pages

heartbeats

За вдъхновението, мечтите и обичането без въпросителни!

Sur Les Toits Parisiens

За вдъхновението, мечтите и обичането без въпросителни!

My Point Of View

and your point of acceptance

%d bloggers like this: