We fall

women writing berlin lab

At some point of our lives we all fall!

And probably most of us manage to continue the journey of their lives with minimum damages.

Or at least that is what the world wants to see. And that is what the most of us will pretend to be.

So we pretend! That we never fall, that we are 99% of the time the most happiest people on the planet. We pretend that we can handle anything and our lives are nothing but an extraordinary fairytale.

Every fall is a painful transformation of the life we used to have. 

We need to give ourselves the permission to love every piece of our unhappiness, our bruises and all the piece that we need to put back together.

Falling cannot bring you down. Pretending that you never did- can.

by Mira Tosheva

Mira is originally from Bulgaria but is currently living in Berlin…

View original post 21 more words

Advertisements

Петолиние

Клавиш по клавиш,

нота по нота,

до последното петолиние на сърцето…

до финалния акорд на душата …

до два полутона обич между тях.

Нота до нота,

клавиш до клавиш,

мелодия след мелодията,

един акорд стига,

за да полетиш!

 

 

октомврийско

Октомври отдавна се скита-

студен и самотен -годишно,

раздава съдбовните карти –

за никому нищо излишно.

Октомври е в чашата вино,

в нежните ласки за двама,

в моето тъмно червило

целувам те- значи е рано.

Отмерва октомври секунди

и топли прегръдки нарежда,

щом думи без думи отекват

обичта е едничка надежда.

Недописано

намерих те!

о, знаеш ли къде
се беше скрил за толкоз време?

в едни неписани и кратки редове,
в едно нестихващо любовно време.

сега си тук,
и редовете оживяват,
като реалност всичко е сега.

открих те,
и запаметявам,
ще те допиша след това.

Онзи ден ме попитаха
как си представям любовта –
да я опиша с няколко думи.
Използвах само една-
тя пък се оказа име.

разбрах, че те обичам,
когато се улових,
че се правя на шут,
само, за да те чуя как се смееш.

после съжалих,
че не съм се родил клоун.

-Ти и твоята любов. Няма любов, братко, няма в тоя окаян свят.
Хората окаяни-любовта им същата. Болна стана тая любов. Неразбираема, глуха … хората не си говорят вече- упрекват се, странят, гневят се и като ги питаш какво не е наред, всичко е ок- ти отговарят. Ама ги боли, отвътре им е пепел, милеят за прегръдка, за целувка, за добра дума, а се борят с все сила да покажат, че не им пука. Че това са неща за слабаци. Всички станаха исполини- силни, издръжливи, непукисти.
А аз още помня Дара. Помня я сякаш всеки момент ще се покаже отнякъде, ще се втурне към мен и аз ще заприличам на себе си. Така ми се иска да приличам на себе си отново, помня се различен и някак си липсвам. Помня, че това нашето беше любов.

***

Играем я чудесно таз игра
отричане,забрава, катаклизъм
Умори се някак любовта,
потънала в горчивия ни реализъм.

Любовта изчерпа си капацитета-
да ни пази и боготвори,
сложихме й ний въжето,
и затворихме й всичките врати.

От утре вече няма да играем
на отричане, забрава, катаклизъм.
Любовта отиде си от тук.
На любовта й липсва вече героизъм.

Във думи многословни се обърка,
една уж спретна жена.
И мъдростите посивели,
посивяла и самата тя.

Да помълчим

Там, където думите не стигат,
има други изразни средства-
мълчанието.
Понякога е по-красноречиво
от всички думи взети заедно,
умножени по две и разпръснати
между хората.
Да помълчиш не е отчуждение,
да помълчиш не е загуба..
да помълчиш, докато обичаш,
е като да усещаш, без да докосваш.

Previous Older Entries

Top Posts & Pages

heartbeats

За вдъхновението, мечтите и обичането без въпросителни!

Sur Les Toits Parisiens

За вдъхновението, мечтите и обичането без въпросителни!

My Point Of View

and your point of acceptance

VINTAGE REFLECTION

By Amy Purfield-Clark

%d bloggers like this: