***

Потърсих я след много време. Дълго бях държал телефона преди да събера смелост да набера номера й.
Много вода беше изтекла оттогава, много неща се бяха променили. Търсех я с една надежда – тя да е останала същата. Щях да я позная по смеха, по несвързаните изречения, когато е притеснена, по мълчанието, когато знае отговора на въпроси, които просто не обича. Щях да я позная.

Набирам номера й. Няма отговор. Затварям и по изпотените си длани осъзнавам, че хлапашкото ми сърце бие учестено, а аз се чувствам като глупак. След минута телефонът иззвънява и аз разбирам, че вече съм направил нещо, което не знам дали искам да разбера как завършва. Винаги го правя – първата крачка и после не съм убеден, че искам да направя следващата. Не че не знам каква трябва да е тя- но не съм сигурен дали искам, дали мога, дали е моментът.

На третото позвъняване вдигам телефона и усещам, че гласът ми не звучи като мен. Събирам цялата си сила да се държа сякаш нищо особено не се случва. Говорим си общи неща, а аз искам да си излея душата, да сваля скапаната маска на герой и да й кажа… Но не се случва. Тя ме пита някакви неща, аз отговарям едносрично и усещам, че съм на път да съсипя разговора. Знам, че това я изнервя и че ще е последният път, когато ще говорим.

Страхливец.

След няколко минути, които ми се струват като цяло денонощие, тя казва, че трябва да затваря. А аз искам да я слушам поне още толкова. След кратко мълчание преди да затворим думите просто се спират някъде между разума и сърцето и за пореден път ТОЙ побеждава. Оставям телефона и го намразвам в същия миг. Искам да го счупя на хиляди парчета, защото ми я отне.

Познах я. По несвързаните изречения, по припряния начин, по който тя искаше да разбере дали аз съм същият. По смеха, който прикриваше разочарованието, че й се налага да води монолог.

Познах я. И я подминах.

Скапани страхове, скапани очаквания.

Ние не се разминахме като в романтична история. Ние се срещнахме много пъти. Поискахме се много пъти. Точно това не ни прости съдбата.

Не трябва да има прошка за човек, който непрекъснато се пита какво следва после. Който разрязва като с нож емоциите, за да види къде би имало пробойни и къде да очаква проблем. Такива хора не трябва да се докосват до любовта, защото й отнемат от харизмата- правят я обяснима, анализирана и целева.

А аз още помня лудото биене на сърцето ми…

Advertisements

***

Играем я чудесно таз игра
отричане,забрава, катаклизъм
Умори се някак любовта,
потънала в горчивия ни реализъм.

Любовта изчерпа си капацитета-
да ни пази и боготвори,
сложихме й ний въжето,
и затворихме й всичките врати.

От утре вече няма да играем
на отричане, забрава, катаклизъм.
Любовта отиде си от тук.
На любовта й липсва вече героизъм.

Във думи многословни се обърка,
една уж спретна жена.
И мъдростите посивели,
посивяла и самата тя.

Да помълчим

Там, където думите не стигат,
има други изразни средства-
мълчанието.
Понякога е по-красноречиво
от всички думи взети заедно,
умножени по две и разпръснати
между хората.
Да помълчиш не е отчуждение,
да помълчиш не е загуба..
да помълчиш, докато обичаш,
е като да усещаш, без да докосваш.

Изгасих последната цигара,

една угарка, малко дим.

Не всичко в живота се забравя,

не всичко можем да простим.

(Без) различия

В днешно време отвсякъде ни заливат с „безплатни съвети“ за успешни връзки, с прилики и разлики на желанията между половете, сякаш, за да се убедим, че реално нищо не зависи от нас и нещата са такива, каквито са. Или ги приемаш, или си опаковаш нещата и затваряш вратата след себе си.

Представям ви един друг вариант – нещо като разбиване на илюзии- абсурден, ерес.

1.“Откритие“.  И мъжете, и жените искат едно – спокойни, балансирани, топли отношения,  в които желанията на партньора се приемат с уважение. Думата уважение, разбира се, е доста позабравена(за радост не съвсем), но както казах- ще чертаем ереси. И двата пола държат на личното си пространство, което някак трябва да намери място в общото. Стремят се към мир  със  себе си, за да са в мир с партньора. Искат да бъдат обичани, обгрижвани, сексуално задоволени.

2. Мъжете не са повърхностни.

Когато някой ми опише, че мъжете били много просто устроени, видиш ли, и трябва просто да са нахранени, да не ги закачат, когато не трябва, да им даваш секс, когато поискат и все такива земни неща, ми иде да повърна. До тук все едно се описва примат. И мъжете са толкова щастливи, че като се направи сравнителна таблица между половете, те са някак толкова лесни за употреба, а жените – не.   Лесна за употреба е само пастата за зъби.  Ако ще трябва да си представя, че мъжът е само гореизброеното, по -добре да си взема куче или хамстер, а за леглото – ще боравим с каквото е под ръка.  Мъжете не само, че не са повърхностни, но и в някои отношения са много по- задълбочени, анализиращи и мислещи. Не само, че не им пука какво ще сготвиш, щото ако утре няма кой да им готви, няма да умрат от глад, ами и е последното нещо, което ще ги задържи  е твоя кулинарен шедьовър. Що се отнася да леглото… темата е прозаична.  Всичко, което дамите  прилагат като изкуство в леглото, ще бъде изместено от малкото кътче, където мъжът ще иска да предаде сърцето си. Там сексът ще е просто бонус.

И не ми става ясно как не им омръзна на господата да играят ролята на просто устроените, лесните за употреба. На онези дето им трябва ей толкова малко, за да са щастливи.   Попадналият във връзка мъж, се опитва точно, колкото и жената, да остане себе си във връзката.  Да сe запази като индивид, но извън тази първичност на желанията, която е присъща и за двата пола, мъжът е точно толкова „лесен“, колкото и жената.

3. “ Жените не знаят какво искат“.

Дамите често пъти боравят с 3 пъти повече думи от мъжете, за да изразят усещанията си. Което от своя страна води избраника им до известно объркване. “ Тя не знае какво иска“ е едно от най- честите заключения за жените. Понякога е вярно. Но понякога, и не така рядко, те просто се изразяват по начин, който мъжете не намират за точен, конкретен и правилен.  Това, че партньорът ни борави с 3 думи, за да изрази себе си , а ние бихме използвали 30, не ни прави по-трудни или по – несигурни в желанията ни.  Жените не само, че знаят какво искат, но като цяло са доста по-педантични и последователни в постигането на желанията си. В повечето случаи емоционалността на жената я прави по-неточна в избора на думи.   Лично аз отчитам, обаче като голям минус на дамите(моля да ме извините)обстоятелството, че вместо да заявяват желанията си открито, имат склонността да ги завоалират. Често пъти в очакване мъжът сам да се досети какво имат предвид. Той не се досеща, тя се цупи, той й казва, че тя не знае какво иска, а тя – че той не я разбира. Ами, то и  аз няма да те разбера, ако не конкретизираш желанията си. Ето от там ни пада реномето.   Ако, обаче,  мъжете искат жена по свой образ и подобие, вероятно трябва да потърсят на друга планета.  В противен случай, могат спокойно да живеят в хармония с женската част от човечеството, знаейки, че би било супер да имам до себе си още един аз – но май ще сме си много.

Нека не забравяме, че ако нямаше различия, нямаше да има и два пола. За да ги има като такива, явно има защо. И това, за щастие е създадено много преди нас. Така че, много моля, айде да излезем от клишето.  Не че, на който не му харесва, не може да остане в схемата. Нека си пъпли.

Хората са твърде сложни същества. Не могат да бъдат категоризирани и обхванати в цялост. Има човешки души, които никога няма да опознаем. Но, разбира се, винаги е по- лесно да дадем определение. Знаем всичко.  И двата пола искат да запазят суверенитета на личността, сякаш срещу тях се изправя враждуващ лагер. Че нали целта е да се обичаме. Какво точно си мерим?  Та, когато спрем да мерим, диагностицираме и анализираме човека срещу нас, току – виж с изненада установим, че сме себеподобни, близки по възгледи, мечти и търсения. Когато успеем да надскочим егоцентричната представа, че моят начин непременно трябва да е и твоят, ще успеем да видим човека до нас. Виждането, за съжаление,  е най- трудната част.  Не гледане,  а виждане. Гледането е с посока навън, виждането е – към душата на човека.  Ето до там малцина достигат.  Ако ще стоиш на повърхността – стой, но ако решиш да „видиш“  – лесно няма, има обич.

P.S. I love you

Не питай вече
късно ли е за любов,
и не поглеждай ме
със онзи поглед уж суров.

Аз идвам да ти кажа
колко скъпа си ми ти,
как времето за теб разделно,
душите не дели.

И вечността не ми е нужна,
миг със теб да споделя,
и тихо да те слушам,
както никой досега.

Недей ме пита вече,
късно ли е за любов,
че съм толкоз грешен
да те обичам с послеслов.

Световъртеж

Ние мънички прашинки в този свят голям,
ах как обичаме да се залъгваме,
че целият живот ни е на длан.

Че имаме моментите безкрайни,
споделени с някой мил,
че краищата са банални
и не са те част от този филм.

Ах,как обичаме да губим време,
извинения безброй да си редим,
че утре винаги ще можем
нещата по-добре да наредим.

А времето е толкоз хвърковато
днес го има, утре- не,
мигът улавяме едва когато,
пред живота падаме на колене.

И тичаме ранени и сърдити,
мигът да върнем само за момент,
но няма, няма лек….
Ах, колко глупаво живее,
безвремевият днес човек.

Защо са ни така необходими обещанията за вечност на щастието? Защо искаме от другия да ни засвидетелства емоция чрез сигурността, че ще я има и утре? Не е ли това опит да се самоубедим, че ще ни има така,както сме се планирали в собствените си представи? Защото, ако НЕЩОТО е там, думи и констатации не биха могли да ни убедят в противното? Но сякаш имаме нужда от потвърждение, от знак, че си струва. Защото кой дръзва да играе на „руска рулетка“ със собствените си представи?
И ето, научаваме се да виждаме, онова, което не ни харесва, да го приемем и направим част от живота си. Защото каквото и да е, то е истинността, то е беззнаковият механизъм, който пречупва представата и я прави реалност. И съзнанието започва да улавя онези малки, но ужасно важни факти. Подрежда ги по смисъл. И каквото и да е, където и да ни запрати, това е времето сега.

А завинаги…няма

Любов ли е?

Сложни времена настанаха. Ако преразкажем любовните истории на нашите баби и дядовци, те биха звучали утопично в наши дни. И какво? – Влюбили се и се оженили? Че какво му е интересното на това? Къде е драмата, ужасът от факта, че любимият може да те напусне, стремежът за доказване?

Не любовта се е променила, а хората. И преди, и сега тя предизвиква едни и същи усещания. Често пъти минали и сегашни истории я описват по идентичен начин. Но хората я приемат различно. Правят я сложна, питаща, изискваща, недостатъчна.

Разпознаваме ли я под купищата въпросителни за правилност на мястото и времето? Оценяваме ли я, когато ни достигне?

В едно време с размити ценности, любовта „страда“ от един недостатък – станала е анализирана. Вместо да окрилява, тя създава куп от въпроси и бива подлагана на дисекция. Води до тромавост в отношенията и губи от блясъка си. Правим я практична и обяснима. Поставяме и куп условия, на които НИКОГА не може да отговори и накрая я обявяваме за невъзможна. Пускаме я като тежест, която ни дърпа надолу, без да разбираме, че ние й слагаме тежестта. Обременяваме я с изисквания, на които не може да отговори. Станали сме мързеливи. Искаме просто да е тук, без да положим и минимално усилие, за да пребъде.

Нещата просто трябва да се случват! Не. Нищо не се случва просто така. Всяко нещо се случва, защото е желано- съзнателно или подсъзнателно. За всяка важно нещо в живота, човек трябва да направи крачка напред.

Любовта е непрактична, необяснима, глуповата, разсеяна. Тя се усмихва, прегръща, говори, чува. Понякога се цупи, кърши пръсти. А понякога плаче. Понякога се предава, но не се предава преди ние самите да се предадем.

Любовта е несъвършена. Също като нас. Затова, ако можем да простим нещо на себе си, можем да простим и на нея.

Когато съществото ни е насочено към самоанализ и анализ на чувствата, любовта ще напуска живота ни незабелязано, така както е дошла. Защото въпреки че идва и си отива, без да усетим, тя има нужда да бъде виждана и оценявана.

Любовта е подарък. Най- хубавият. Нищо в човешкото битие не е по-значимо от това. Вътрешните ни борби нямат нищо общо с любовта. Тя е там, не като пречка на духовното и кариерно израстване. Не съществува, за да разбърка представите ни за света, а за да видим света с любов. Защото зад клишето, че „живеят само влюбените, а останалите съществуват“ има доза истина. Истина за това да бъдеш част от нечий житейски път, истина за блясъка в очите. Истината, че любовта е множество малки, едва забележими понякога, събития в нашия делник.

Да не подминаваме любовта, да не й затръшваме вратата, когато едва доловимо дърпа струните на душата ни.

Любов ли е?

 

публикувана в бр.3 на VIA MAGAZINE

 

 

 

Previous Older Entries Next Newer Entries

Top Posts & Pages

heartbeats

За вдъхновението, мечтите и обичането без въпросителни!

Sur Les Toits Parisiens

За вдъхновението, мечтите и обичането без въпросителни!

My Point Of View

and your point of acceptance

VINTAGE REFLECTION

By Amy Purfield-Clark

%d bloggers like this: