среднощно

-чуваш ли ме?

-чувам те.

-тогава тихо ми кажи

онези думички вълшебни,

пораждащи у мен искри.

-чуваш ли ме?

 -чувам те!

-недей със мен мълчи,

очите ти говорят някак по-малко от преди.

-чуваш ли ме?

-чувам те, кажи.

-сънувам ли те пак

или до мен си ти?

-до теб съм, мила,

 и недей мисли, че

думите ми значат по- малко от преди.

Имаше една държава, но вече я няма!

Имаше една държава, когато аз завършвах ентусиазирана висшето си образование, която обещаваше възможности за всеки, който е находчив, смел, работлив и разбира се – млад.

Няколко години по-късно, тази държава я нямаше. Поогледах се, поразтърсих се, но от нея нямаше и следа. Беше изчезнала някъде. На нейно място се беше настанила една друга държава – чужда, нехаеща, която вече нямаше нужда от хората, които се бяха борили, за да останат в нея. За това подобие на държава става дума.

На тази държава, хората й избягаха и продължават да бягат, защото на същата тази държава не й пука как живеят хората в нея. Държавата били хората. Така да бъде. Същите тези хора обаче, които вложиха средства, време и желание да се образоват, за да бъдат в полза на държавата, сега пренареждат приоритети се, за да оцелеят.  В тази държава нискоквалифицираният труд е по – доходоносен. Горките висшисти! Могат да си запалят дипломите, да плюят на мечтите си и да работят какво да е, само и само да се почувстват и те хора – защото парите, макар и да не са всичко, карат човек да се чувства достойно – и това му се отне на горкия българин. Чл. 4 ,ал. 2 от Конституцията на Република България утопично въплъщава следната идея – „Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.“ Отново само на хартия!  Личност, достойнство и развитие на нашата територия са извънземни понятия. Срещат се рядко! Все по – рядко.

В същото време се говори  за увеличаване на пенсии, забележете с 10 лв. през 2012г., за увеличение на учителските заплати  – с 10 %!!!!!! По – унизително едва ли би могло да бъде!!! А никой дори не споменава за увеличаване на майчинството.  Че защо им са на майките пари!?? Затова хората бягат от тук и предпочитат да мият чинии на хиляди километри от България и да живеят далеч от „родината“ си. Родина не е мястото, където се чувстваш смачкан и подтиснат, където всеки ден е борба за оцеляване. Патриотизъм!!! На пълен стомах всеки знае да е патриот.

Българинът остави на заден план ходенето на театър, изложби, интересни, но платени мероприятия. Българинът ставал прост – ами ще става, като стои по цял ден на нископлатената си работа,  а след това вкъщи, защото парите не му стигат, духовното обогатяване е последното, за което мисли. Грозно, но факт. Българинът оскотява и държавата ни става скотска.

В тази държава всичко е с големи условности. Нищо не става нормално, стъпка по стъпка. Просто, защото няма ясно изградени ПРИНЦИПИ!!! А където има такива, все едно ги няма. Всичко е един голям ШАНС! Живот на лотариен принцип.

В тази държава основните пластове са разместени и народът изнемогва! Мечтите на хората, биват попарени още в зародиш, за да свикват от рано, че ще бъдат мачкани и най-важното да си траят. Българският народ обича да си трае! Било заради робството! Все има някакво обяснение – колко поколения се смениха и пак все с това робство се оправдава липсата на желание за промяна. В тази държава – хората не се надигат срещу нищо истински, ударно и запомнящо се. Някои вече нямат сили, други са на мнение, че „една птичка пролет не прави“.

На тази държава не и трябват хора! ТЯ има нужда от пионки, които раболепно да й служат в името на неизвестна кауза. Докато могат. След това … Бог да им е на помощ!!!

без заглавие

надявам се да бъда

по – мъдра от преди,

надявам се да мога

да оставя тук следи.

надявам се след утре

да сме още тук,

надявам се,

че ще ни има

пак един до друг.

надявам се и искам,

колкото и гръмко да звучи,

думите ми да преминат тези четири стени.

надявам се и зная,

че пътят е напред,

че избор друг аз нямам,

че сърцето се побира във един куплет.

нещо на ум

няма съм,
няма ме,
не ми се редят вокални измислици,
не ми се иска да си чувам гласа –
с онези извивки,
онези неравни изменения.
говори ми се, ама на ум-
в тишината се чува така добре
– дори разстоянието между думите.
чува се.
в тишината се чува така добре…
биенето на сърцето,
пърхането на миглите в очакване,
сподавеният тон
и въздишката на края.
тя!!!
най- много се чува в тишината-
въздишката – и тежи,
като неизказана дума –
тежи и тегли надолу.