Думите винаги са били моят начин да пребъда. Да изпълзя изпод проблеми, да възкръсна, да се уча, да съм никаква, всякаква.
И да мълча, мълча с думи.
Думите капсулират преживяванията. Винаги можеш да се върнеш към тях, да ги огледаш като нещо, което е било, да (се )сравниш, да си направиш самооценка, равносметка, да преосмислиш-себе си, другите, всичко.
Думите свързват хората. Като невидима нишка между различни светове, често се припознаваме в чужди изречения, в чужди мисли. Виждаме себе си, разказани в чужди истории. А всъщност, може би чуждото не е чуждо и сме по-близки, отколкото осъзнаваме.
В думите откриваме забравени съкровища и се превръщаме в изследователи на собствените си животи. Измерваме очертанията на възгледите си, променяме някои от тях , а други – затвърждаваме.
И така редим думи, правим изречения, създаваме истории, четем се в други. Смеем се заради думи, плачем заради тях, срещаме близост, намираме път, отсяваме, каквото можем. Думите свързват, разделят, рушат, съграждат и стоят, за да напомнят кои сме били преди тях.
Променят ни.
А ти кой беше преди думите?
Събирам само истини 