За думите и хората

Думите винаги са били моят начин да пребъда. Да изпълзя изпод проблеми, да възкръсна, да се уча, да съм никаква, всякаква.

И да мълча, мълча с думи.

Думите капсулират преживяванията. Винаги можеш да се върнеш към тях, да ги огледаш като нещо, което е било, да (се )сравниш, да си направиш самооценка, равносметка, да преосмислиш-себе си, другите, всичко.

Думите свързват хората. Като невидима нишка между различни светове, често се припознаваме в чужди изречения, в чужди мисли. Виждаме себе си, разказани в чужди истории. А всъщност, може би чуждото не е чуждо и сме по-близки, отколкото осъзнаваме.

В думите откриваме забравени съкровища и се превръщаме в изследователи на собствените си животи. Измерваме очертанията на възгледите си, променяме някои от тях , а други – затвърждаваме.

И така редим думи, правим изречения, създаваме истории, четем се в други. Смеем се заради думи, плачем заради тях, срещаме близост, намираме път, отсяваме, каквото можем. Думите свързват, разделят, рушат, съграждат  и стоят, за да напомнят кои сме били преди тях.

Променят ни.

А ти кой беше преди думите?

Споделяне:

да се уморя от скитане,

да поискам да ти разкажа къде съм била,

да четеш истории по зениците ми,

да ми отваряш врати към себе си,

да ми дадеш ключ за сърцето си,

да ми разказваш как си живял досега,

да знам, че ме чакаш,

да знаеш, че винаги се връщам.

Споделяне:

А аз съм джунгла.
Разпиляна съм – от главата до петите.
Човъркам отвътре навън и кармично връзвам възелчета…

Споделяне:

Душата ти не е сергия, на която всеки гладен може да си напазарува. Да избере и да претегли колко иска. Да избере друга сергия, в случай, че твоята вече не е отрупана с най-хубавото, най-прясното и най-примамливото.

Душата ти е място, на което не допускаш търговия. Душата ти не(се)продава.

Душата ти е за обичане. Не сезонно, а целогодишно.

Споделяне:

Не вярвам в съвпаденията, а още по-малко в случайностите.
Вярвам в нестихващия копнеж , в (под)съзнателните молитви към Вселената, в малките крачки по калдъръмите на собствените ни животи.
Вярвам в протритите стъпала от ходене по мъките, в чистите очи на Съдбата.
Вярвам, че обичта е най-велика в своята слабост.
Вярвам, че щастието и нещастието съществуват закономерно заедно и така трябва да бъде. За да бъдем ние…
Не вярвам, че доброто винаги побеждава, но вярвам, че Кармата намира своя начин да уравновеси везните.
Вярвам, че искаме повече, отколкото ни е нужно и получаваме повече, отколкото заслужаваме. Вярвам, че сме слепци за щастието.
Вярвам, че несбъднатите желания имат своя смисъл.
Вярвам, че най- ценните неща в тоя живот са малки, искрящи звезди!

We fall

women writing berlin lab

At some point of our lives we all fall!

And probably most of us manage to continue the journey of their lives with minimum damages.

Or at least that is what the world wants to see. And that is what the most of us will pretend to be.

So we pretend! That we never fall, that we are 99% of the time the most happiest people on the planet. We pretend that we can handle anything and our lives are nothing but an extraordinary fairytale.

Every fall is a painful transformation of the life we used to have. 

We need to give ourselves the permission to love every piece of our unhappiness, our bruises and all the piece that we need to put back together.

Falling cannot bring you down. Pretending that you never did- can.

by Mira Tosheva

Mira is originally from Bulgaria but is currently living in Berlin…

View original post 21 more words

Петолиние

Клавиш по клавиш,

нота по нота,

до последното петолиние на сърцето…

до финалния акорд на душата …

до два полутона обич между тях.

Нота до нота,

клавиш до клавиш,

мелодия след мелодията,

един акорд стига,

за да полетиш!

 

 

октомврийско

Октомври отдавна се скита-

студен и самотен -годишно,

раздава съдбовните карти –

за никому нищо излишно.

Октомври е в чашата вино,

в нежните ласки за двама,

в моето тъмно червило

целувам те- значи е рано.

Отмерва октомври секунди

и топли прегръдки нарежда,

щом думи без думи отекват

обичта е едничка надежда.

Онези

Харесвам жените с остър ум и пиперлив език. Онези, които изричат думите като катаклизъм и предизвикат мъртви вълнения. Онези, които понасят загубите шумно, тихо, никак – както им е отвътре. Онези, които нямат свян да БЪДАТ. Онези, които се обличат- неподобаващо, защото така им харесва. Онези,които говорят истината- пак по същата причина. Онези, на които много малко им пука за дневния ред на света, защото са осъзнали, че като прашинка във Вселената нямат време за това. Онези, на които душата им е в зъбите и пак живеят, онези, които са минали през човешкия ад и пак се усмихват. Онези, които понякога нямат нищо освен себе си! Харесвам жените, които казват истини- нечовешки, грозни, но техни. Харесвам жени, на които живеенето,истинското(с цялата си пъстрота), не им е чуждо.
Да са повече си пожелавам!

Голяма раница, пълна с любов

 

Бърз поглед назад…

няколко необикновени приятелства, приютили най- лютите ни битки и съхранили най-светлите житейски моменти

няколко снимки, запечатали кривата на щастието

едно писмо, превърнало километрите разстояние в избледнели ивици

кратка равносметка… за моженето, обичането, изборите и мечтите

Глътка въздух…

Обич…

жената с най-зелените очи

и

момчето с  лъвското сърце…

Това ще взема с мен…

и една раница, пълна с любов!