Към теб не гледам вече ( из „Тя говори, аз пиша“)

Отдавна я няма общността.
Общото между мен и теб – е това, което си позволим да кажем. Истината остава тъпо неизречена, грозна и немислима.
Преобразявам истинските си емоции в други желания, защото се оказва, че са по-достъпни. На кой му се говори за душа? Все няма време, все заетостта пречи на любовния процес и гниенето в нищото става ужасно,ужасно гадно.
Питаш ме как съм?
Кое по-напред да ти кажа- онова, от което ще избягаш, заради което ще ме намразиш или просто да изрека някакво клише.
Някъде между критиката, грубите шеги(които незнайно защо уцелват в десятката) и похотливия ти поглед, аз не те познавам. Различавам те външно. Външната обвивка е привлекателна, но отвътре няма нищо, което да припознавам като свое, любимо, желано.
Борбата е безмилостно жестока. Между твоите страхове и моите желания. Между играта на криеница и търсенето на взаимност. Между раболепното приемане на нещата и вярата, че сме повече от това в момента.
Но ти нямаш време сега. Не ти е до това или онова. И аз не искам да нахълтвам в новия ти свят със своите неволи.
То и аз нямам какво да анализирам, ама ми се говори. Не от онези заучени фразички, а цели изречения без препинателен знак. Защото докато ти „градиш“, аз изпитвам. Помниш ли го това усещане? Или фокусът ти е разместен. Знам, че ще се справиш и с това. 

    Искам да наритам егото ти.
Къде се запозна с него? Между имането и нямането пътят не бил така дълъг. А човешката душа се оказва прозаично податлива на хубавото. Забравяща, че успехът е променлива величина. Че успехът дава смелост за крайни категоризации на отношения и хора. Виж,  „нямането“ е по-благосклонно, по-плахо, по-замислено. „Колкото повече, толкова повече „- казал Мечо Пух. „Да живеем като прасета“ – основно мото на човешката еволюция.
   Ето тук някъде осъзнавам къде съм. Къде съм се поставила от дълго време. Къде ти идваш в забързаното си ежедневие и къде аз се заблуждавам, че има смисъл да те допускам. Колко още? Имайки предвид, че това е монолог не очаквам отговор. Чаках твърде дълго. Стори ми се безкрайно. Любовта ми стана жилава и суха. Не прилича на нищо, което напомня за мен. И вероятно трябва да си сляп, за да не видиш. Но ти нямаш време за гледане. Ти градиш. И аз градя. Градя наново всеки път, когато външната обвивка ме накара да забравя, че вътре няма нищо, което да припознавам като свое, любимо, желано.
Но ти нямаш време за това. Сега нямаш време, преди нямаше нещо друго. Винаги има липсващо звено в живота ти. Но това вече не е мой проблем.

Просто, защото… към теб не гледам вече.

Кой ще пее с мен? (из“Тя говори, аз пиша“)

„Неловко е да те гледам така.“- казвам й аз и искам да я прегърна.
Тя се отдръпва и пали цигари, вероятно поредната. Пренавита до неузнаваемост, изтощена и плаха – не я познавам такава.
Виждам, че не спи. Знае, че не спи. Но явно не й пука. Затова я обичам. Защото може да си позволи да не й пука. Пукаше й достатъчно.
Мълчим. Тишината между двете ни говори дълго. Опитвам се да не се правя на шут, знам, че не ги обича такива. До нея съм-ако иска да мълчи, пак ще съм там.
Очите й питат, а аз не знам проклетите отговори. Как не ми се говорят общи приказки, а малкото думи, които изрича ме карат да плача. Сдържам се, но предавам фронта. Тя ме успокоява. Ирония. Откъде я намира тази сила? Не мога да я питам сега.
Нейната истина е моят живот. Знам как се минава през това. Знам точно колко воля, солидност на емоциите и самовглъбяване е нужно, за да оцелееш. Знам как не личи навън. Знам как никой вероятно няма да заподозре колко разпокъсано е съществото ти и как събираш парчетата ден след ден. И така… до един момент, когато теглиш чертата.
Знам колко мъка попиват чаршафите и колко мисли са чули стените. Знам колко път се изминава и как ти се протриват краката от ходене. Знам как мъката отеква в нищото, безполезна и едва уловима. Като някакъв вик (без звук). Знам как времето се дели на -„мога“ до обед и „нямам сили“ докато заспиш.
Усмивката й – единственото, което неволите не взеха. По нея ще я позная- сърдечна, добра и толкова чиста, че се чудя как живее в скапания ни свят на лицемери.
Това, което не умее – е да се предава. Никога няма да коленичи, ще се хвърли първа в битка. Може и да не победи, но ще излезе изподрана, с вирнато носле. Ще си оправи прическата и ще напусне бойното поле.
А после… ще се скъса от рев. Защото влиза в битки, в които вярва с цялото си сърце. Ударът не е от загубата, а от това, че изобщо й се е наложило да се защитава по този начин.
Вярвам, когато ми казва, че вече й е дотегнало. Вярвам, че се е изцедила,че са я изцедили и тя има нужда от прилив на енергия. Който да захрани съществото й с положителност и ценност.
„Не ме съди“ – казва ми тя!
„Не съм си го и помислила.“ – отсичам аз.
Тя си е най-големият съдник и го знае достатъчно добре, за да няма нужда от други. Може да се разнищи на пух и прах, когато усети, че нещо не е както трябва.
Никой не разбра колко удари понесе тя. А малкото, на които се довери… просто изчезнаха. Удобството блазни човека. Как да прегърнеш нечия мъка, да се потопиш в нея и да бъдеш съществена част от друг човешки живот? Има начин. Хората са малко.
Пускаме си музика. Звучи нещо любимо и тя прихва да се смее. Тя е! Започва да пее, тананика, танцува.
„Хей,няма ли да пееш с мен?“-пита,въртяща се на сто и осемдесет градуса.
„Да пея?! „-правя се на луда аз.
Изиграво го перфектно. Леко нацупена,с ръце на кръста и заканваща се походка се приближава към мен. Смее се и пита:
„А кой ще пее с мен?“
Нямам отговор. Чувам се, че пея.